Видях я - ослепяха ми очите
от тая демонична красота
и вик безумен тласнаха гърдите
към схванати уста. 

Между вулкани майка я родила,
в Калабрия - сърца за да мори...
Де другаде, кажете, тая сила
и страст, и плам гори?... 

Два дена веч - две годин - аз линея,
че тя не снема огнен взор от мен, -
а смелост липсова... Ще полудея!...
Но дойде третий ден... 

На третий ден аз грабвам китка цвете
и влизам при Розалия: подлий страх
тоз път веч задуших и аз ръцете
аз смело я хванах. 

И викнах й: "Три дена вече стават!
Не мога повече - не ме мъчи!...
Очите твои мира ми не дават -
тез черните очи"... 

Но смая се и трепна тя тогива -
и готви се да бяга, да се крий:
"Недей!... Батиста е ревнив... не бива!
Да знай - ще те убий!..." 

"Да ме убие!... нека!... остави ме!..."
И тигър ревна в моето сърце -
и хубостта, която подлуди ме,
аз грабнах на ръце. 

И тез очи безумно-сладострастни
със хиляди целувки аз покрих,
и в тия устни трепетни безгласни
аз свойте устни впих. 

И всичката ми кръв нахлу в главата...
Как можех вече аз да се свестя,
когато и Батиста, и... камата
сама забрави тя?...

Източник:

http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=233&LangID=1